нещо като нищо

септември 27, 2006

it’s that time again

Filed under: untitled — by shaio @ 10:58 am

събуждане преди телефонът да засвири take 5. въртене из чаршафите. the bed’s too big… около мен всичко сякаш се разпада. пустинята навлиза в града малко по малко. а желанието да помета песъчинките ми е обърнало гръб и пуши сърдито. no new messages/0 new/no messages. just a castaway, an island lost at sea, another lonely day, with no one here but me. втренчено гледам как секундите се превъртат. ето това беше една усмивка. още една. трета… /reminder to myself: облепи прозорците с черен картон/ светло е. вече. небето е сиво като олово. предполагам и очите ми. влажни плочки. бързащи хора. жълти трамваи. аз в средата на целият хаос. отдавна не съм се чувствал толкова сам. хей тъй. безсълзие. бучка в гърлото и ледче под лъжичката.

все по-често се препъвам в мислите си. кога ли ще си счупя врата при падането?

Advertisements

септември 25, 2006

омг тех паник!

Filed under: idioteque — by shaio @ 3:50 pm

септември 23, 2006

втф ебаси o_0′

Filed under: random rants — by shaio @ 9:49 pm

разговор дочут в рейса пловдив – софия:

той: ееее… да знаеш, слушах трики ся!
тя:
ааааа!
той:
да бе, да! знаиш ли го?
тя:
абе… знам само че е мноооо черен. и кльощав – сух такъв.
той:
бе не знам, ама откога праи музика… ехееее…
тя:
оооо! от мноо отдавна!
той:
поне от деведесе и… и…
тя:
ся ш’ти кажа *пауза* откак бех седми клас!

/произношението е запазено, доколкото може. меките гласни, не мога да предам уви./

мога да кажа само: заеби!

септември 20, 2006

есен

Filed under: random rants — by shaio @ 12:46 pm

паважът е мокър. като апликация по него са налепени листа в различни отенъци на жълто-кафяво-червено-то. хем е красиво, хем тъжно. хората като че ли не обръщат внимание на листата. забързано минават покрай/по тях и продължават към мъничките си тревоги/радости/провали/успехи. аз пък ги заобикалям внимателно, подскачам на места и се опитвам да не стъпча някое от мъничките слънца, посипани по паважа от ръката на вятъра.

и с всяко паднало слънце, зимата наближава.

септември 8, 2006

хромозоми

Filed under: oddyseys,untitled — by shaio @ 8:09 pm

дните се проточват като пясък през ръката на малко дете, укрепващо стените на замъка си. все още помня. първо купчина. после я оформяме. после няколко кофички наоколо и запълваме. укрепваме с по-мокър пясък. аз добавям разните бойници и слагам пръчки по стените. закривам ги с пясък. докато копая ров и го пълня с вода, петя е наслагала мидички и водорасли, пък аз и се карам да внимава повече. накрая с мокър пясък украсяваме кулите. той се проточва между пръстите ни досущ като дните, с дебит песъчинка в секунда, а ние се смеем и спорим чия кула е по-красива.

спомените са хубаво нещо. особено тия – детските.

още по-хубаво е, когато някой ти подарява нови детски спомени.

благодаря ти.

останалото не се чете…

септември 1, 2006

a change of seasons?

Filed under: untitled — by shaio @ 12:19 pm

губя се в стъпките си. разходка в миналото или бъдещето? нима всичко е един омагьосан кръг? нима афишите по стената покрай пътя не се сменят никога? чувството за масивно дежаву, е толкова силно, че сякаш като сироп се стича в дробовете и те задушава.

отново онова лепкаво чувство сутринта. когато се будиш, понеже ти е студено, стените гледат насмешливо и искат да паднат върху теб. въпросите които никога няма да зададеш, препускат из главата ти и вият. слънцето дразни. bring on the night, i cannot stand another hour of daylight. иска ти се да пушиш. и какво ти пречи магаре такова? знаеш къде е магазина. имаш пари в джоба. замисляш се за изражението на продавачката, когато й казваш ‘нещо тежко, с много катран, много никотин. нещо което убива бързо.’

шофьорът на такстито ти става особено симпатичен. не говори. не ти се налага да говориш. спасява те от хората в градския транспорт, които в момента те изкарват от равновесие. и да повторя. не говори. не ти се налага да говориш.

сваляш столът възможно най-ниско и се скриваш зад монитора. съвсем по мърфистки, когато искаш да си alone in your misery, има най-много работа и то такава при която ти се налага да говориш с някакви същества и най-лошото да мислиш.

the sun is the same, in it’s relative way, but you’re older.

p.s. i’m the drama queen, знам.

Блог в WordPress.com.