Напоследък се опитвам да набутам някакви дълги мисли в 140 знака – туитър заби нож в гърба на нещото което се случва тук (не искам да го наричам блог основно заради редиците на Иван Иванов – блогър, пък и… не искам).
Слушам Floyd, пия някакво мляко с лъжица нес и три какао (трябваше да му сложа и две-три захар) и зяпам през прозореца. Слънчев около-обед с птици и леко досадни кучета протича навън, а тук един младеж (личностно усещане, което не се споделя от БДЖ), си пие нещото-без-захар (мързи ме да стана, пък) и… гледа буркана с мед пред него, кроейки пъклен план.
Мня, разсейвам се лесно, още повече от храна.
[две лъжици мед по-късно]
Та седя тук и се чудя за някакви дивотии и въпреки слънчевия около-обед и птичките и леко досадните кучета, се чувствам леко самотлесто. Плановете са се свили на кълбо от неувереност, а идните месеци (за по-напред май никога не съм обръщал внимание), са много мътни и непроницаеми. Някакво неприятно усещане е надвиснало. Но изобщо не мога да видя дори силуета му, камо ли да го позная.
Има още около месец, докато избера накъде ще насоча стрелката. След това, влакът ще се понесе стремглаво и вероятността за катастрофи ще стане некомфортно голяма.
Twitter версия на поста: It’s possible to feel alone in a crowd.
On a different side:
Който не го е сторил, да обърне внимание на I Love You Phillip Morris. Също на екранизацията на Going Postal.
#
don’t be surprised, when a crack in the ice
appears under your feet
#
P.S. Но пък е много хубаво, когато има кой да ти донесе захар.
нещо като нищо 