[снощи, по някое време]
Вятърът кротко шумоли из дърветата и размърдва сенките по стената. Небето проблясва и след известно време се чува нисък, спокоен тътен. Така било и с емоциите и думите – движат се с различна скорост. Когато не е осветено в крещящо бяло, небето е монотонно сиво, като ненатрапчив костюм. Звездите са срамежливи тази вечер. А може би фотоните, уморени от дългото си пътуване, са се сгушили в меките завивки на облаците за кратка почивка, преди да се забият в мозъка ми. Което от своя страна е лошо, тъй като може би точно от това има нужда сивият ми квартирант – нещо да го сръчка и размърда. Сенките по стената упорито отказват да заприличат на нещо, но може и въображението ми да се вози на задната седалка.
Ферментирали чернови, безидейност по тъмно. И по светло също, признавам. Времето, когато нощта не е в малките си часове е някак отпуснато. Седи и се вслушва във вятъра и тихите далечни песни на щурците и понякога пуска тихи въздъшки. Случва се да се оплези на Луната, а ако е почивният и ден, надзърта под стрехите и слуша как спят врабчетата.
Бях събрал няколко изречения, но светлината от екрана ги изплаши и избягаха. Сега съм сам тука, те последни ми бяха компания. Освен да се опитам да ги прикоткам обратно, ще им обясня, че ще са си само за мен и на никой няма да ги давам, да бъдат спокойни. Ама като знам, едва ли ще се върнат. Цяла менажерия от думи съм изпуснал така тия години. Затова си седя в тъмното и мълча.
Под прозореца капе чешма.
нещо като нищо 